Георги Станков, 6 септември 2018 г.
Извадка от книгата “Гностическа традиция на западната философия“, Част 3: Езикът като граница на познанието, стр. 244, 2004 г.
Превод на български от автора
Това, което имаме предвид под любов днес, било в литературата или в ежедневието, в по-голямата част от случаите няма нищо общо с първичния астрално-енергиен феномен на любовта, а е само свързано със страхови интерпретации на различни форми на зависимост, които са обобщени под термина “любов”. Това обстоятелство обяснява многобройните обърквания и погрешни схващания, които се случват никъде толкова масово както в любовта, и дават основание за безброй литературни описания. Дори тази книга не е имунизирана срещу това възражение. Често използвам термина “безусловна любов”, за да разгранича това понятие от обикновеното разбиране за любовта, знаейки, че извършвам тавтология: истинската любов е винаги безусловна.
Ако човек разглежда любовта като астрално-енергийно явление – и няма друг верен начин да го погледнем – тогава този термин описва едно високо напреднало състояние на конструктивна интерференция на психическо ниво, което също така е напълно възприето и вглъбено от ума без каквито й да е ограничения и в пълно съзнание за това. Таково състояние може да бъде постигнато от въплътената душа само в края на нейния “път на любов и просветление”, т.е. само в края на цикъла на въплъщение. Затова земната любов не е състояние, а процес.
Въплътената душа трябва да изживява всички спектри на нейните чувства, които се предизвикват от най-възвишените и най-ужасяващите преживявания; тя трябва да се движи многократно нагоре и надолу по скалата на интензивността на своите чувства, докато се научи да се справя с тях по творчески начин. Очевидно е, че в това упражнение умът е постоянно изправен пред предизвикателството да овладее тези огромни емоционални астрални енергии. Човешкият ум трябва да играе ролята на емоционален укротител през целия живот, дори и в онези моменти, когато емоциите изглежда да са заспали.
Правилното боравене с пълната гама от човешки емоции не може да се научи в рамките на едно въплъщение. Дори един инкарнационен цикъл от 70-80 живота не е достатъчен, човек да изпита и да се справи с всички чувства и емоционални интензитети. Това, което човек може да постигне, обаче, е дълбокото разбиране на всички чувства и развиването на непредубедено осъзнаване и възприемане, че всички положителни и отрицателни емоции са неразделна част от земното му съществуване, които се сливат с нарастващия опит в едно хармонично цяло, защото те са енергийни U-множества (съобразно теорията на U-множествата на Универсалния закон) и не могат да се изключват взаимно.
Подобно на бялата светлина, която произлиза от сливането на всички видими спектрални цветове, които могат да бъдат отделени по всяко време, така и любовта е крайният продукт на сливането на всички чувства – на радостните и болезнените – които винаги могат да бъдат преживявани отделно, дори и от стари души. Любовта е конструктивна интерференция на всички чувства без изключение. Това сливане се проявява на нивото на ума като безусловно възприемане.
В рамките на този модел можем да си представим, че всеки спектрален цвят може да бъде произволно приписан на определен вид емоция, например: червения цвят – на гнева, зеления цвят – на завистта, жълтия цвят – на ревността, виолетовия цвят – на скръбта и т.н. Човешкото същество преминава през всички цветове и чувства по време на земните си въплъщения и ги съхранява като емоционална памет. По време на този процес въплътената личност осъзнава, че психическата енергия, както и цялата енергия по принцип, е в постоянно движение, така че човек не може винаги да е гневен, тъжен, завистлив или ревнив, но също така преживява моменти на задоволство, щастие, величие и т.н. С нарастване на опита човек се учи да се справя духовно с тези нестабилни емоционални състояния все по-уверено и да ги насочва в желаната посока, като ги приема като част от своята земна тъждественост и ги привежда в хармония помежду си. По този начин въплътената личност повдига вибрациите на нейното емоционално и ментално тяло и премахва нискочестотните страхови модели.
Без да се впускаме в подробности, защото тази тема е почти неизчерпаема, трябва да се каже, че от въплъщение до въплъщение личността развива способността да хармонизира различните си чувства и да ги превръща в любов. Болезненото преживяване, което всеки човек прави в процеса на въплъщение, е, че не може да отрече чувствата си, защото в този случай те не се разпадат, а стават енергийно кондензирани и се съхраняват дълбоко в клетъчната памет. Оттам те могат, при най-малката възможност, да избухнат с голяма ярост и да причинят зло.
“La Belle Époque” от края на 19-и и началото на 20-ти век, възникнала от идеята за дребно-буржоазна идилия, в която насилието, омразата и агресията не се появяваха повърхностно, а само в научно допустимата форма на съвременната психоанализа, завърши, както е добре известно, в невъобразимите жестокости от Първата световна война, които унищожиха тази идилия с един эамах завинаги. Енергията трябва да тече – особено енергията на емоциите. Независимо от този исторически опит, една от най-големите грешки на нашето време – вярата в “политическата коректност”, която изисква отрицателни емоции, като омраза, агресия, алчност и т.н., да бъдат подтискани, за да се развият положителни емоции – се радва на безпрецедентен ренесанс.
Нищо не е по-пагубно от това! Чрез подтискане на омразата човек няма да създаде любов, защото любовта не е противоположна на омразата. Чувствата не са N-можества, които са взаимно изключващи се, а U-множества, които се смесват като цветовете на видимия спектър, за да се създаде бялата светлина на любовта. Само когато има цял спектър от чувства, може да възникне бялата светлина на любовта. От това разсъждение следва, че емоциите са изключително динамични, плавни енергийни състояния, които не могат да бъдат изразявани буквално чрез определени словесни понятия.
Тази статична концепция за природата на емоциите е основният източник на безброй аберации и илюзии, които са толкова упорити и непримирими, че никакъв опит не може да ги заличи, без значение колко болезнен той би могъл да бъде. Общата илюзия за “любовта в двойка” е, че в идеалния случай тя трябва да бъде вечна и непоклатима – тя трябва да стои като болверк срещу беззаконието на живота и да дава вечно щастие. В тази илюзия идеята за любов като процес на даване и вземане играе централна роля. Човек се чувства нещастен и вярва, че трябва да бъде обичан от партньора, т.е. той трябва да получи любов от него, за да бъде щастлив; или човек е нещастен, защото не получава достатъчно любов от партньора.
Любовта се разглежда като вид разменна монета, която освен това е и оскъдна стока, така че повечето хора се придържат към любовта като към скъпоценен фетиш при сегашните социално-културни условия и развиват различни отрицателни чувства, като ревност, завист, малоценност, базирани върху тази умствена аберация и роптаят през целия си живот. Това, което се изхвърля на смета е истинската любов.
Любовта е психическо и душевно състояние на зрялост. Човек не трябва да бъде обичан от друго лице, за да бъде щастлив, защото той не може да бъде. Вместо това човек трябва преди всичко да люби себе си безусловно, с всичките си положителни и отрицателни черти, и след това да излъчва тази любов към други хора. Тъй като любовта привлича още повече любов, достатъчно хора ще се намерят, които ще са готови да получат и отвърнат тази безусловна любов, която произлиза от доволна и щастлива личност. Ако човек е вътрешно разкъсан по собствена вина и е ръководен от долнопробни чувства на страх, дори и най-голямата любов не може да го направи щастлив и доволен в дългосрочен план.
Затова всеки човек трябва да се научи да създава първо любов в себе си – да приведе антагонистичните чувства на своята психика в хармония. Важното прозрение, което всеки човек прави на тази земя, е, че една идеална любов в двойка не е възможна във физическо тяло, защото човешкото същество е енергийно разделено от първоизточника в телесното си въплъщение и затова се чувства самотно по принуда, макар и да не е само: другарите му по душа са в непрекъснат телепатичен контакт с него и му предават трансцедентална любов, която той преживява на земята през няколкото години тежък живот, като един недостижим копнеж за изгубения рай от висшите сфери.
От този кратък трактат на любовта ние осъзнаваме колко дълбоко неразбрани са повечето психически явления и колко неадекватно е тяхното езиково представяне. Ако се вземат езиците с най-голям речник, като например английски и италиански, и се разгледат всички термини, които отразяват човешки чувства и други емоционални състояния, и преживявания, човек би успял бързо да схване, че дори и такива културни езици нямат твърде много термини, обхващащи голямата област на човешката психика. В допълнение повечето термини не са подходящи за правилното схващане на изключително динамичната, мимолетна природа на емоциите. Това отчасти се дължи на факта, че човешкият ум е изключително консервативен и се страхува от всякаква промяна, особено от психическо естество. Поради тази причина егото-ум произвежда различни убеждения и препоръки, основаващи се на страха, как да се овладеят емоциите и да се направят по-устойчиви.
Докато тези усилия са обречени на неуспех, каkто животът многократно доказва и е убедително показано в много литературни и други произведения на изкуството, човешкият ум продължава упорито да настоява на неверните си убеждения за това, как чувствата трябва да бъдат и не оценява всяко изследване, да се разбере, как емоциите наистина са като астрално-енергийни явления. Тази от страх продиктувана самоцензура обяснява защо неизчерпаемото разнообразие от човешки чувства се третира концептуално от всички езици по много непросветен начин. Гностичната стойност на такова словесно представяне на психиката е много малка.
